Времето изтича между пръстите на Бог



„Гостенинът стигнал до мястото, където живеел великият равин - голям представителен дом в центъра на Виена. Посочили му дома на равина, който бил на таванския етаж. Той влязъл и заварил учителя в стая с едно легло, стол и книги. След като се поздравили, попитал учудено: - Рави, но къде са вещите ти? 
- Ами твоите къде са? – попитал го на свой ред равинът 
- Но, Рави, аз само минавам оттук... 
- И аз също, и аз също...” 




За човешкия ум е трудно да си представи, че пребиваването му на тази Земя е спирка, временен пристан, оазис или пък тъмна каторга...всекиму според реалността, която успее да си измайстори за това време . 

Трудно е да си представим, че преминаваме от тук, гостуваме за кратко на тази галактическа точка и след това продължаваме нататък...където и да е това „нататък”. Когато гостуваме някъде, ние не завличаме на тръгване покъщината на домакините със себе си. По същия начин, когато приключи престоят ни на Земята, ние си отиваме не само боси и голи ...оставяме тук дори и телата си. Единственото, което можем да вземем със себе си е душата. Защото НИЕ СМЕ ДУШАТА. В нея е запечатано всичко онова невидимото, което сме усетили, научили, преживели, изстрадали...в нея носим даровете, които сме получили от другите души във физическо тяло. Това е всичко, което ни е нужно – нищо и никой не може да ни отнеме душата и онова, което е втъкано с невидими нишки в нея.
Пиша тези редове по молба на жена, която загуби скъп човек. Тя ми изпрати това послание: „Когато имаш време, моля те напиши една от прекрасните си статии. Днес почина един много специален за мен човек. Имам нужда да те прочета по темата. И съм сигурна, че има много други като мен, които ще намерят сили да продължат след твоите писания”.
Това, което и отговорих беше, че е важно СЕГА да си позволи да скърби – да не задържа, да не потиска, да не крие болката си – и най-вече от себе си. Странни същества сме хората - за всичко друго намираме време и смисъл, но не и за да се разделяме истински с всичко важно, което неизбежно губим по пътя си – детство, домове, места, ситуации, здраве, хора, мечти, части от нас самите...
Когато загубим близък човек, когато той ни напусне или почине, ние се чувстваме като изоставени, като изгубени, като ампутирани. Затова казват, че когато човек плаче за този, когото е загубил, той всъщност оплаква себе си. За човекът, който остава, който е оставен, винаги е по-трудно. Той ще трябва да реконструира своите светове – и вътрешния, и външния си. Но и за него важи същото както при "тръгналия си".
Макар и неговата съдба да му орисва да продължава да пребивава във физическия свят, колкото и той да е различен и болезнен след голяма загубата, никой и нищо не може да му отнеме времето, опита, преживяванията, радостите и изживяната заедност със скъпия човек, който е тръгнал по ПЪТЯ СИ – земния или вечния.

Когато разбрал,че е на прага на смъртта, Александър Велики, свикал своите генерали и им съобщил последните си три желания:

1.Да се пренесе ковчегът му върху раменете на най - добрите лекари, които са били по онова време.

2.Съкровищата които бил придобил (злато,сребро,скъпоценни камъни),всичко това да бъде пръснато по пътя към гроба му.

3.Ръцете му да останат пуснати извън ковчега,за да се виждат от всички.

Един от генералите,учуден от необикновенните желания,попитал Александър за причините.

Александър Велики отговорил:

1.Искам най-видните и добри лекари да вдигнат ковчега ми, за да покажат по този начин,че ДОРИ И ТЕ СА БЕЗСИЛНИ ДА ЛЕКУВАТ ПРЕД СМЪРТТА!

2.Искам земята да се покрие от съкровищата ми,за да могат всички да видят,че БЛАГАТА КОИТО ПРИДОБИВАМЕ ТУК.....ТУК ОСТАВАТ!

3.Искам ръцете ми да се люлеят от вятъра, за да могат всички хора да видят,че ИДВАМЕ С ПРАЗНИ РЪЦЕ НА ТОЗИ СВЯТ И С ПРАЗНИ РЪЦЕ СИ ОТИВАМЕ ОТ НЕГО, когато свърши за нас НАЙ ЦЕННОТО КОЕТО ИМАМЕ – ВРЕМЕТО!


ВРЕМЕТО ТУК НА ЗЕМЯТА Е ОГРАНИЧЕНО. Можем да правим пари, но не можем да правим ВРЕМЕ. Когато посвещаваме време на един човек,ние му даваме една част от живота си.




Източник: hotnews





Коментари

горе